На снимката: цитираната тук част от текста на Именника по Уваровия препис, споменаваща Авитохол.

Авитохол живя 300 години. А родът му бе Дуло. Годината му Дилом Твирем.
Ирник живя 150 години. Родът му бе Дуло. Годината му Дилом Твирем.
Гостун – този бе наместник. Родът му Ерми. Годината му Дохс Твирем.
Курт държа 60 години. Родът му Дуло. Годината му Шегор Вечем.
Безмер – 3 години. Родът му Дуло. Годината му Шегор Вечем.
Тези 5 князе царуваха 515 години от другата страна на Дунава с остригани глави. А след това дойде Исперих от тази страна на Дунава, както е и досега.

---

Това съобщава първата половина от прочутия „Именник на българските владетели“[1].

Той е открит през 1861 г. от руския учен Андрей Попов. Именникът е известен в три късни преписа: Уваров (от XV век) и Погодинов и Московски (от XVI век) и от откриването си насам е бил обект на многобройни изследвания и интерпретации от филологическа, календарна, езиковедска и историческа гледна точка. Голяма част от тези интерпретации представляват ни повече, ни по-малко насилие върху съхранената от Именника информация, целящо да я вкара в предварително зададени рамки. Хронологията в Именника е най-пострадалият елемент при тези занимания с него.

Елементарната математика дава следния резултат: 680 – 515 = 165 г., при което 680 г. е идването на Исперих (Аспарух) на Дунава, а 515 са годините на българска държавност отвъд Дунава. Което дава като нейно начало 165 г. По други сметки тя започва през 153 г., тъй като Ирник бива отъждествяван с Ернак, сина на умрелия през 453 г. Атила (453 – 300 = 153 г.). Но от поне век насам масово и двете възможности биват отхвърляни, защото по презумпция българи отсам Волга няма как да е имало преди хунското нашествие от 70-те години на IV век.

Унгарската школа в стремежа си да закачи маджарите към българите, изкарвайки ги оногури, а оногурите – един вид праунгарци, дори стигна до пълно отричане на каквито и да е сведения за българи отпреди края на V век:

„Вероятно тези данни (за Зиези от Анонимния римски хронограф [2]) са прибавени по-късно, тъй като преди 480 г. на запад няма никакви данни за българите, а преди огурското преселване около 460 г. не би трябвало да се търсят първоначални данни за тях“ [3].

Пак по същата причина арменските сведения за българите, за които ще стане дума в следващата част, напълно се отричат от унгарската наука, доколкото тя изобщо ги познава.

В следствие на този „коригиращ“ и „напасващ подход“ веднъж вече след като Ирник беше отъждествен с Ернак, Авитохол автоматично стана хуна Атила. Логиката на тази операция беше следната: щом като Ирник е Ернак, то няма как и Авитохол да не е Атила, неговия баща. Още повече, че в имената Авитохол и Атила си приличали… в първата буква.

Съзнавайки обаче, че този възглед малко нещо накуцва, през изминалите десетилетия бяха направи и някои отчаяни филологически опити за доказване на идентичността на Авитохол с Атила.

Сред най-екзотичните са например тази на грузинеца И.Н. Шервашидзе, според която Авитохол не било българско име, а хипотетичен гръцки израз αυιο-χόλωιος „сам против себе си раздразнен“, тоест Авитохол било прякор, подобен на владетелски прякори като Карл II Злият, Селим I Страшни, Иван IV Грозни [4].

Друга, още по-абсурдна хипотеза, е тази на Боян Джонов. За него Атила (Аттила) е готско име и означава „Бащица“ (Аtta „баща“ и умалителното окончание -ila). Джонов заключава, че достигналото до нас чрез Именника име Авитохол е било първоначално, а разпространеното готско име Атила било преводно.

Титлата е била известна не само на племената от Атиловата империя, но и на съседните племена [5]. Жалко само, че римският дипломат Приск Панийски, който имал лична среща с Атила през 448 г., така и не разбрал, че истинското му име е Авитохол, а не Атила и навсякъде в историята си пише „Атила“.

Филологически упражнения като горните имаха една единствена цел – да се набута Авитохол в калъпа и тесните обувки на епохата на Атила, защото какво щяхме са правим, ако, недай Боже, се окажеше, че обявените за хуни/тюрки българи са се подвизавали западно от Волга 300 години преди появата на хуните.

Пак по същата причина историците приеха консенсусно, че 300 години е невъзможен като продължителност срок за живот и свиха живота на Авитохол до половинвековното житие и битие на Атила.

Така всичко „си дойде на мястото“. Само че по незнайни причини 150-те години на Ирник не се оказаха проблем. Може би защото Ирник в качеството си на Ернак вече не пречеше на българите да бъдат хуни/тюрки.

Разбира се, когато си издал присъдата предварително, всичко, което й противоречи, е най-добре да се пропусне или замете под килима.

Така се случи и с Авитохол, за когото бе пропуснато най-простичкото решение, а именно, че неговите 300 години, както и 150-те години на Ирник, нито са митологически, нито са произволно сложени, а отразяват срокове и епохи. И че този подход на делене на историята на епохи и срокове, белязани от някое събитие или царуване, е запазена марка на средновековната българска историография, доколкото нещичко е останало от нея.

Така например в „Български апокрифен летопис“ от XII век пише, че цар Испор (Аспарух) „царува на българска земя 172 години“.

Този срок също е нереално дълъг, като тези на Авитохол и Ирник, но още преди три десетилетия на Иван Венедиков му хрумна щастливата идея, че това е исторически срок, съответстващ на епохата на езическа България и на годините от Аспарух до възцаряването на Борис I: 680 + 172 = 852 г.

Пак в същия апокриф откриваме и „цар Слав“, управлявал 119 г., след като земята Карвунска била „опустяла от елини за 130 години“, загадъчна личност, зад която обаче може би се крие споменатият от Михаил Сирийски и Йосиф Генезий вожд Булгариос, заселил се като ромейски федерат в Мизия и Добруджа през 587 г.

Отмервайки 119 години, се озоваваме в 705/706 г., когато на българина Тервел е оказана невижданата чест да бъде обявен за кесар от император Юстиниян II.

Поради какви съображения авторът на апокрифа е хвърлил мост между Булгариос/Слав и Тервел не е ясно.

Но пак в същия апокриф се споменава и „цар Изот“, зад чието име най-вероятно се крие кан Омуртаг (всъщност Муртаг). Изот царувал 100 години и 3 месеца, които ни отвеждат към 914 г. (814 + 100 = 914 г.), в самото начало на управлението на Симеон Български вече като василевс (цар).

За протокола: въпреки фанатичното спазване от страна на ромейския протокол и историци на йерархията на владетелите, съгласно които всички български монарси са „господари“ или „архонти“, по някаква необичайна причина „Продължителят на Теофан“ (втората половина на Х век) нарича Омуртаг „василевс“.

Той, между другото, на своите медальони е изобразяван именно като василевс (император).

Тоест неизвестният автор на „Български апокрифен летопис“ е счел за важно да спомене стоте години, отделящи първия български император Муртаг от втория Симеон под формата на срок на управление на „цар Изот“.

Същата склонност да се пресмята историята на българите чрез големи времеви периоди или епохи виждаме и в българските приписки към „Хрониката на Константин Манаси“ („Манасиевата хроника“), направени около 1344/1345 г. В една от тях се твърди, че от дните, в които българите започнали да завоюват „долната Охридска земя“, били изминали 870 години.

Четири века по-късно същия афинитет към представянето на историческите събития под формата на срокове, периоди и епохи откриваме у Паисий Хилендарски, считан за патриарх на българската историография, но чийто труд се оценява единствено като пропагандно четиво.

На едно място той твърди, че българите (македонските) били християни 78 години, но после се върнали към езичеството. На друго място Паисий пише, че българите (но вече тези в Мизия) били християни 50 години и после отново се обърнали към езичеството. Тези 50 години се отброявали от покръстването на Тервел (в 703 г. според Паисий) насетне и приключват заедно… с властването на рода Дуло, свален през 753 г., което поставя и края на цяла епоха от ранносредновековната история на България.

В заключение: средновековната българска историческа традиция е имала своя логика, различна от съвременната.

Прилагането на съвременна логика върху Именника доведе до пренаписването на хронологията в него, изтривайки 300 години държавност, заявени от самите средновековни българи.

Така вместо епохата на Авитохол да обхваща периода II–V век (165–465 г.), тя беше спаружена до двете десетилетия управление на Атила (434–453 г.). Към същия II обаче отпращат и арменските извори, колкото и да не са долюбвани именно по тази причина. Но за тях ще стане дума в следващата част.

Източник